2.3.2018
Nikolay Dychinov
Напоследък обичаите и ритуалите ни биват използвани като пропаганда на кухия патриотизъм, вместо да бъдат представяни по начина, който заслужават – с фокус встрани от политически модерното за деня.
Николай Дойчинов обаче, има изключително красив поглед върху българската обредност. Точно такъв ни се струва, че липсва, или поне се среща рядко.
Фотоапаратът му е бил и на пехливански борби, и на пазара за булки, и на паневритмиите на Бялото братство, без да дава оценки, без да преувеличава, без да търси излишна помпозност. Кадрите са живи, колоритни, майсторски захванали се за най-точния момент.
Струва ни се, че това издава професионална зрялост, за която, разбира се, се изисква опит. Николай започва да го трупа още като ученик в Националната професионална гимназия по полиграфия и фотография. Снима за Сега, Дневник и БГНЕС. После работи и за Агенция Ройтерс. В портфолиото си има кадри за Ню Йорк Таймс, Шпигел, Европейската пресфотографска агенция, Гети Имиджис. От 2009-а е във фотографските редици на Агенция Франс Прес.
А от 8 март е и в Национална галерия – Двореца с фотографска серия в рамките на изложбата Пет портрета.
Първият кадър
Като ученик се впечатлих от разказите на Петър Бакалов – учителя ми във фотографското училище, който често говореше, извън учебния план, за фотографията като лично преживяване. Някъде тогава, в 9-и клас, за пръв път снимах хора по улиците. Не се получи, но видях много възможности. Тогава започнах да търся истински емоции и неподправени хора, които не позират.
Съвършената снимка
Не смятам, че във фотожурналистиката има съвършена снимка, към която фотографите да се стремят. За мен по-важни са принципите на работа, правилата, по които работиш, за да постигнеш най-доброто за всяка ситуация.
Фотографът не създава снимката, той не режисира участниците, нито се намесва в случката.
Той документира няколко стотни от секундата. Може би стремежът към съвършенство е да успееш да разбереш всички детайли и да ги обобщиш в една снимка, която да привлича с композиция и колорит, но да предизвиква и размисли.
Моментът като вечност
Предварителната подготовка и нагласа са най-важни. Без да знаеш какво и кого снимаш е трудно да не изпуснеш момента. Винаги разсъждавам за различни сценарии, как ще протече дадено събитие и какви ще са моите възможности за снимка. От друга страна, не бива да се работи по шаблон. Фотографът трябва внимателно да следи действието и да може да види всичко около него.
Фокусът
Първоначално фотожурналистиката ме привлече с възможността да съм пряк свидетел на исторически събития. С времето започнах да търся повече личното преживяване на хората.
Истината
Научих се да гледам хората в очите – независимо дали през апарата, или директно. Това, което правя, никога не е просто работа, а общуване. Фотожурналистите често биват обвинявани, че работят с тъмни композиции и акцентират върху страданието на хората. Но точно мъката и отчаянието вървят с прераждането, със силната страст за живот, с надеждата.
Серията на Николай Дойчинов “Живата традиция” е част от изложбата Пет портрета от програмата на фотографския фестивал Фотофабрика 2018 г.