19.2.2021
Momchil
Зрителите, които ще посетят инсталацията „Седмият милион“ ще видят една изложба, но и ще я преживеят. Пространството включва снимки, видео прожекции и филмови ленти и трябва да се посети, да се види, да се разбере и да се усети. Работейки по идеята на експозицията, заедно с Фелия Барух, си зададохме въпросите „какво помним“, „защо го помним“ и най-вече „как го помним“. Отговорът е свързан с посещенията на лагери – при мен в Дахау и в Камбоджа, а при Фелия – в Аушвиц. В Камбоджа, в Пном Пен – единият от основните лагери на режима на Пол Пот, видях и разбрах какво означава безкрайното насилие с всичките му стаи, архиви и артефакти. Следващото ми посещение, недълго след това, беше в Дахау. Там, разхождайки се в едно огромно пространство, ме обхвана безкраен лед. Убедих се, че това е нещо, което всеки един от нас трябва задължително да разбере и по свой начин да усети, за да се научи да помни.
В „Седмият милион“ водеща за нас е емоцията. Решихме да създадем среда, с която посетителите да се свържат на интуитивно ниво. Целта ни е зрителите от една страна да видят, прочетат, разгледат, и от друга, ходейки през коридора на Експозицията за национално помирение на Регионалния историческия музей – София, да извървят един свой път до този спомен. Искаме да провокираме у тях емоция, която да им позволи да превърнат този спомен в критичен инструмент, свързан с нещо по-дълбоко у всеки един от нас. Пространствата на паметта имат значение за поколенията, които не са били свидетели на неописуемия мрак на Втората световна война. Ужасът на Холокоста следва да бъде помнен с разум и с душа. Това беше отправната ни точка при изграждането на инсталацията.
Гарнизонното стрелбище, локацията в която се случва „Седмият милион“, е болезнено свързана с българската история, и смислово надгражда и допълва инсталацията. Важна тук е разликата между публичния спомен и личното преживяване, защото Холокостът е нещо, на което младите не са били свидетели. Решихме, че един от начините да им покажем как да подходят към тази памет, е комбинирайки информация и емоция. Свързвам това и с концепцията за създаване на бъдеще. С мемориалите, музеите и паметниците си едно общество задава на новите поколения посоката, в която да градят бъдещето. За мен това е важното – по какъв начин ще говорим за спомена днес и как ще го предадем по-нататък. Нали няма да спрем да гледаме право в очите паметта, тази на ужаса на Холокоста, на Дахау и Аушвиц, на Камбоджа и Гарнизонното стрелбище?