Онова, кето прави Les Rencontres d’Arles - фотографските Срещи в Арл специално преживяване не е вълнението от качеството на изложбите (40 на брой само в официалната програма тази година, 25 локаци, 250 артисти), нито присъствието на автори с респектираща професионална биография; не е селекцията на кураторския екип, не са тематичните вечери (всяка една от които може да е център на отделен фестивал...), а неподражаемият чар на мястото.

Мястото: каменно оригами, всяка разгъвка е едновременно център и периферия, единица и част от цяло, уютен лабиринт от улички, предверия, параклиси, коридори, входове, хангари, площади, депа, църкви, стълбища, дворчета, приземия, пасажи и дори изоставени вагони: всички те превърнати в галерии - експозиционна площ, използваща хитро стени, тавани, сводове, прозорци и огради, изкусна подредба с едно единствено правило - респект към човешкия мащаб на възприятието.

Не би било съвсем невярно твърдението, че каквото и да сложиш в някое от изброените изложбени пространства в Арл, то бива възприемано като изкуство...

2017-а е 48-то издание на фотографските Срещи в Арл. Те са се отдалечили доста от първоначалния замисъл на Люсиен Клерг, Мишел Турние и Жан Морис Рукет, твърди Аньес дьо Гувион Сен Сир, която е била куратор от екипа на основателите и два пъти директор на фестивала. “Има повече показност, претенция, високомерие и комерс, отколкото обмен на идеи и творчески лаборатории”. Няма да спорим с нея. Арл - по време на фотографските срещи - е средище на паралелни светове: има толкова много центрове на привличане и отхвърляне, че компасите престават да работят.

Ще се съгласим обаче с оценката на мнозина от наблюдателите: тазгодишното издание на фестивала е едно от най-мощните в цялата история на Срещите.

Ето темите, авторите и заглавията на няколко изключителни, световни изложби:
Иран: 66 ирански фотографии - между визуалната поезия и документа, които показват съвременен Иран 38 години след началото на ислямската революция.

Масахиса Фукасе - неизлечимият егоист. Ретроспектива на един от най-влиятелните японски майстори, наред с Араки, интересът към чието творчество нарастна неимоверно много след смъртта му. Неговата книга Самотата на гарваните бе посочена от British Journal of Photography като най-добрата фотографска книга появила се между 1986 и 2009 г.

Ани Лейбовиц - ранни години 1970 - 1983 - смазващо изобилие от портрети и сцени - приливна вълна, която - именно в контекста на този фестивал, именно поради невъзможността от равнопоставеност и баланс с останалите, едновременно респектира и затруднява възприятието.

Майкъл Волф - Животът в градовете. Германският фотограф показа част от най-известните свои серии: смазаните зад прозорците на японското метро лица, инсталация направена от 20 000 пластмасови играчки Made in China, комините на Париж, прозрачните фасади на Чикаго - всички те фокусирани върху живота в мегаполисите.

Давид Фати - Последният маршрут на безсмъртната жена - разтърсващ разказ за дискриминацията, експериментите с човешкото тяло, етиката и еволюцията на науката, който започва със смъртта на чернокожата Хенриета Лакс през 1951 г. в болницата Джон Хопкинс и откритието, че нейните клетки (HeLa) извлечени от агресивния тумор в тялото ѝ, са в състояние да се възпроизвеждат безкрайно.

Алекс Майоли - Титаник. Първата версия на тази изложба бе показана с по-голямо изящество в рамките на 4-то издание на фестивала Фотофабрика в СГХГ под заглавието “Аз, моя милост и ЕС”.

Гидеон Мендел - Един свят, който потъва...

Островът на лишените от цветно зрение - инсталация, която представя една рядка зрителна аномалия - на хората от кораловия остров Пингелап. Те нямат сетивност за цветовете. За тях светът е черно-бял. Става дума за ахроматопсия - рядко заболяване, което се е предавало по генетичен път след катастрофален тайфун в Тихия океан през 1775 г., когато на острова оцеляват само двайсетина души.

Одри Тоту - Повърхностно. Една повърхностна, леко самоцелна изложба, интересна единствено заради популярността на авторката - изиграла чудесната роля на Амели Пулен.

Самата Одри, както и много от другите “звезди”, се мотаеха по малките улички на Арл почти необезпокоявани под този своеобразен фестивален похлупак, който създава измамното усещане, че всички сме едно... Тази илюзия, особено вечер, особено на централния площад Форум - невъобразимо стълпотворение от тела, чаши, погледи, реплики, стремежи и амбиции - е част от хлъзгавия чар на мястото, привлекателно и опасно заради своята мимолетност.

Но как да споделиш емоцията от усещането, че си се “изгубил” в Арл? Да се изгубиш емоционално, колегиално, професионално...

Арл е столица на провинция по време на Римската империя. Каменното наследство от Средновековието е събрано около бреговете на Рона. Арл е роднотото място на дизайнерът Кристиан Лакроа и местните хора не пропускат да го съобщят. Арл е вдъхновението на Ван Гог - около 200 от неговите най-прочути платна са рисувани в околностите на градчето. Преди три години в Арл се откри музей на името на Ван Гог, където всяка година гостуват по няколко оригинала на гениалния импресионист. Седем шедьовъра този сезон сложиха безапелационно и категорично граница между себе си и онова, което претендира да е изкуство (именно там и именно по време на Les Rencontres d’Arles).
Освен платната на Ван Гог, музеят бе отделил три етажа на американската художничка Алис Нийл (1900 - 1984), повече от които - притежание на Музея зя изящно изкуство в Хюстън.

Няма съмнение - заедно с Авиньон, Арл заема забележимо място върху картата на културните събития в Европа. Амбицията на градоначалниците не спира до тук. Арл се готви да бъде конкурент на Центъра за изкуство “Жорж Помпиду” със строящата се многоетажна конструкция от стъкло и метал - иначе казано: още много квадратни метра експозиционна площ.

Арл е преживяване. Ако не ти мине черна котка път, преживяването ще е от най-щастливите! Тази година Срещите започнаха на 3 юли. Всяка година над 100 000 души минават от там. До 24 септември все още имате време да се впуснете в това приключение.

Текст и снимки: Еми Барух

To feel lost in Arles...

What makes Les Rencontres d'Arles - Arles photographic meetings unforgettable experience is not the excitement of the quality of the exhibitions (40 only in the official program this year, 25 artists, 250 artists), nor the presence of authors with respectful professional biography; it is not the selection of the curator's team, nor the thematic nights (each of which is able to be the center of a separate festival...), but the inimitable charm of the place.

The place: stone origami, each corner is a center and periphery, a unit and a part of whole, a cozy labyrinth of streets, ancestors, chapels, corridors, entrances, hangars, squares, landfills, churches, stairs, yards: all turned into galleries - an exhibition area using clever walls, ceilings, vaults, windows and fences. An artistic arrangement with a single rule - respect for the human scale of perception.

Whatever you put in any of the listed exhibition spaces in Arles, it is perceived as art....

In 2017 is the 48th edition of Arles photographic meetings. They have slightly moved away from the original concept of Lucien Clerg, Michel Tournier and Jean-Maurice Rouquette, says Agnès de Gouvion Saint Cyr, who was the curator of the founders' team and twice the director of the festival. "There is more ambition, wannabe, arrogance and commerce than exchanging ideas and creative laboratories." We will not argue with her. Arles - during the photographic meetings - is the melting point of parallel worlds: there are so many centers of attraction and exhilaration that compasses cease to work.

However, we will agree with the assessment of many of the observers: this year's edition of the festival is one of the most powerful in the whole story of the Meetings.

Here are the themes, the authors and the titles of several exclusive exhibitions -

Iran: 66 Iranian photographs - between visual poetry and documentary showing modern Iran 38 years after the start of the Islamic Revolution.

[Masahisa Fukase](http://www.bjp-online.com/2017/05/photobook-new-edition-of-Ravens-by-masahisa-fukase /) - The Incurable Egoiste. A retrospective of one of the most influential Japanese masters, along with Araki, whose interest has grown enormously after his death. His book Solitude of Ravens was cited by the British Journal of Photography as the best photographic book that appeared between 1986 and 2009.

Annie Leibovitz - Early Years 1970 - 1983 - Abundance of portraits and scenes - a tidal wave that, precisely in the context of this festival, due to the impossibility of being equal and balanced with the others, in the same time respects and impedes perception.

Michael Wolf - Life in the Cities. The German photographer showed part of his famous series: the splashed Japanese metro faces; an installation made of 20,000 plastic toys made in China; the chimneys of Paris; the transparent facades of Chicago - all focused on life in the megacities.

David Fathi - The last road of the immortal woman - a shocking story of discrimination, experiments with the human body, ethics and evolution of science that began with the death of African-American Henrietta Lacks in 1951 at Johns Hopkins Hospital and the discovery that her cells (HeLa) derived from the aggressive tumor in her body, kept growing and multiplying infinitely.

Alex Majoli - Titanic. The first version of this exhibition was shown in a more elegant manner during the 4th edition of the Fotofabrika Festival in the Sofia City Art Gallery under the title Me, Myself and the EU.

Gideon Mendel - A World That Sinks ...

The island of Colorblind - an installation that presents a rare visual anomaly - of the people of the coral island of Pingelap. For them the world is black and white. It's about ahromatopsia - a rare disease that was genetically transmitted after a catastrophic typhoon in the Pacific in 1775, when only twenty people survived in the island.

Audrey Tautou - Superfaciel. A superficial, slightly self-centered exhibition, interesting only for the popularity of the author - known after a wonderful role of Amelie Poulen.

Audrey herself, as well as many of the other stars, hung on the small streets of Arles almost undisturbed by this festive festival cover that creates the deceptive feeling that we are all the same ... This illusion, especially in the evening, especially on the main Forum square - an unimaginable pile of bodies, cups, glances, lines, aspirations, and ambitions - is part of the slippery charm of the place, attractive and dangerous because of its momentum.

But how do you share the feeling that you've been "lost" in Arles? Lost emotionally, aesthetically, professionally ...

Arles is the capital of the province during the Roman Empire. The stone heritage of the Middle Ages is gathered around Rhone river. Arles is the birthplace of Christian Lacroix and the local people do not miss to mention it. Arles is the inspiration of Van Gogh - about 200 of his most famous famous canvas are painted around the town. Three years ago Arles established a museum named Van Gogh, where every year are sent several original pieces of the genius impressionist. Seven masterpieces this season have unmistakably and definitely placed a boundary between themselves and what Arles hipsters and Les Rencontres d'Arles lovers claim to be art.

In addition to Van Gogh's paintings, three floors in the museum showed paintings of American artist Alice Neil (1900-1984), more of them - possession of the Museum of Fine Arts in Houston.

There is no doubt - with Avignon, Arles occupies a prominent place on the map of cultural events in Europe. The ambition of the mayors does not stop here. Arles is preparing to compete with the Georges Pompidou Center of Fine Arts, with the construction of a multi-functional glass and metal construction - in other words, many more square meters of exhibition space.

Arles is an experience. This year the meetings began on July 3rd. More than 100,000 people pass by each year. Until 24 September, you still have time to venture into this adventure.

Text and pictures: Emmy Barouh

‍