Съвсем отговорно заявяваме, че Димитър Дилков не е много по приказките. Затова и серията му няма заглавие и не държи снимките в нея да имат специални пояснения и съпътстващи разкази.

Общо взето, обговарянето на очевидното му се струва излишно. Съгласяваме се безропотно с него и затова леко телеграфно ще споменем някои факти от неговата биография, които сам сподели с нас.

Роден е през 1967 г. във Враца. На 14 години получава фотоапарат Смяна 8М и май оттогава не е спирал да снима, макар че твърди, че сериозните му занимания с фотография започват през 1990 г. Съвсем скоро след това става фотограф на Агенция Ройтерс. В момента е кореспондент на Агенция Франс Прес.

Толкоз. Останалото казват фотографиите му. И портретната му снимка – коса, тризъбец, вещерска шапка… Нямаме какво да добавим.

Първият кадър
И до днес си спомням момента, в който заснех кадъра с децата, играещи върху електрически стълб в покрайнините на София през късната есен на 1991 г.

Детската игра и житейският абсурд на ситуацията, които видях и заснех, ме накараха да разбера и почувствам, че фотографията е едно невероятно изкуство, имащо способността да улови визуално една малка частица от живота на човека, която би могла да каже много, ако фотографът успее да я хване.

В никакъв случай, обаче, не мисля за фотографията като документ. И тази така важна за мен снимка също не е документ, макар и много хора да мислят, че тя е документ на времето, в което е заснета.

Съвършената снимка
Сред съвършените фотографии, които съм видял през годините, има една снимка на Брус Дейвидсън, която е заснета в Кони Айлънд (полуостров в най-южния край на Бруклин) през 1959 г. Тя е част от дългогодишен фотографски проект, озаглавен “Бандата от Бруклин” (Brooklyn gang), който разказва във фотографии историята на група младежи, наричащи се “Джокерите”.

Дейвидсън работи върху серията дълги години, но според него това не е документален фотографски проект, защото, в течение на работата си, той успява да стане много близък с младежите от групата на “Джокерите”. Реално той става част от тяхното ежедневие и именно поради това фотографиите му са толкова специални, интимни и в същото време съвършени сами по себе си.

Моментът като вечност
Мисля, че за да не изпускаш “момента” се изисква, както занаят и, съответно, много работа, така и интуиция.

Фокусът
Човекът винаги е бил в центъра на фотографията, която ме интересува и която искам да заснема. Не мисля, че с годините този фокус се е променил. Променят се единствено ситуациите, в които се намира човекът в снимките.

Истината
На моменти ми се струва, че истината не съществува, че е ефимерна. А понякога, че човекът е истината.

Серията на Димитър Дилков “Без заглавие” е част от изложбата Пет портрета от програмата на фотографския фестивал Фотофабрика 2018 г.

‍