Да си остана вкъщи е лесно. Но как да се почувствам у дома си?
Обичам близките си отдалеч и мразя себе си отблизо.
Нямам абсолютно нищо за казване – и умирам от желание да ви го кажа.
Паскал пише: „Цялото нещастие на хората се дължи на неспособността им да останат спокойно в стаята си“. Прочетох това в стаята си и ми стана неспокойно.
Всяка стая на света е Еscape-стая. Всяка.
Аз всъщност бих останал – стига да знам, че мога да си тръгна.
Бих искал да ме поканят на партито и тогава да не отида.
Като всички други, и аз се мисля за по-различен от другите,
докато седя и сменям каналите.
Не ме интересува какво дават. Интересува ме какво друго дават.
Колкото повече не харесвам другите, толкова по-свързан се чувствам с тях.
Затова излизам.
Отивам в бар и сядам до прозореца, за да си мисля как е в другия бар отсреща.
Отивам на планина, за да ми липсва повече морето.
Бих искал да ми е удобно. Но ако го кажа на глас, ще ми стане леко неудобно.
Бих искал да ми е по-леко. Но и да си тежа на мястото.
Нямам представа къде е това място.
Знам, че тъгата е голям лукс. И че има много претенция в меланхолията.
Помня. Не защото съм паметлив, а защото само помнещият може да си позволи лукса на тъгата. Забравих кой го беше казал.
Нещата са твърде сериозни, за да спра да им се смея. И са твърде страшни, за да почна да се паникьосвам.
Кой съм аз, че да губя надежда?

Stand Clear, Doors Opening
Staying home is easy. But how do I start feeling at home?
I love my relatives from a distance and I hate myself up close.
I have absolutely nothing to say – and I’m dying to say it to you.
Pascal wrote: “All of humanity's problems stem from man's inability to sit quietly in a room alone”. I read that quietly in my room alone and felt anxious.
Every room in the world is an escape room. Each and every one.
I’d actually like to stay – as long as I know I can leave.
I would like to be invited to the party and not go.
Like everybody else, I consider myself different from everybody else while I sit there and switch the channels.
I don’t care what’s on. I care what else is on.
The more I dislike the others, the more I feel connected to them.
That’s why I go out.
I go to a bar and I sit by the window so I can think what it’s like in the other bar across the street.
I go to the mountains to better miss the sea.
I’d like to be comfortable. But if I say it out loud, I’d feel slightly uncomfortable.
I’d like things to feel lighter. But I’d also like everything to fall into place.
I have no idea where that place is.
I know that sadness is a great luxury. And that there’s a lot of hubris in melancholy.
I do remember. Not because my memory is good but because only those who remember can afford the luxury of sadness. I have forgotten who said this.
Things are too serious to stop laughing at them. And too terrifying for me to start panicking.
Who am I to lose hope?

‍