4.3.2018
Яна Паскова, която се опитва да улови неуловимото
Тя е дете на Изтока и Запада. Родена е в България, но на 12 години вече живее в Щатите. Въпреки всичко не прекъсва връзката с родината, което силно се вижда и в проектите ѝ, и особено в серията, представена в рамките на изложбата Пет портрета.
Погледът ѝ върху Балканите, и върху България в частност, е незамъглен от стереотипи. Тя е и местна, и чужда; и познаваща историята, и любопитна да открие още. Обективът ѝ гони неуловими моменти и запечатва кадри, които фоторедакторът не очаква, но за които е безкрайно благодарен. Като онзи миг от последната президентска кампания в Щатите, когато светлината пада по такъв начин върху лицето на Хилари Клинтън, че осветява обецата ѝ по особено красив начин.
Професионалната биография на Яна е впечатляваща. Ню Йорк Таймс, Уошингтън Поуст, Уол Стрийт Джърнал, Ню Йоркър, Нешънъл Джиографик, Ролинг Стоун, списание Ню Йорк, Спортс Илюстрайтед, Нюзуик, Тайм, Блумбърг, ЮЕсЕй Тудей, Чикаго Трибюн, Гети Имиджис са част от богатото ѝ портфолио.
В работата си тя разчита и на думите. Наративът, който използва, за да “доразкаже” заснетото, на моменти е дистанциран, друг път по-вдъхновен, но винаги е силен и точен. Симбиозата на кадър и история ни кара да следим Яна Паскова и да я държим под око, защото я смятаме за един от талантливите, млади световни фотожурналисти.
Първият кадър
Веднъж на балкона на баба ми снимах най-добрата си приятелка с един Полароид. Тогава бях малка, така че размишленията за това колко бързо минава времето ми предстояха в бъдеще. Но си спомням този момент като нещо вълшебно, а снимката успя да сложи пауза на емоцията. Това беше магия, която ми се прииска да правя още и още в живота си.
Съвършената снимка
Не мисля, че би могло да има съвършенство в снимките, както не се намира такова и в живота. А във фотожурналистиката снимката би следвало да е отражение на живота. Освен това всеки човек приема съвършенството по различен начин, а и за всеки от нас то се променя с времето, така че съвършенството само по себе си също не се поддава на дефиниция.
Въпреки това стремежът към съвършенство е важен, стига да се възприема по-скоро като процес – начин за постигане на определен стандарт за качество – отколкото като очакване за реално постигане на перфектен резултат. В края на краищата, понякога точно несъвършенствата ни водят по изцяло нов път към създаването на изкуство.
Моментът като вечност
Част от изкуството да уловиш един неуловим момент е бързата реакция, което може да се усвои с времето. Другата част, разбира се, е интуицията. Можеш да се научиш да предвиждаш момента, но идеалната комбинация е, ако това върви ръка за ръка с възможността да четеш езика на тялото и да реагираш бързо на неговите сигнали.
Фокусът
Фокусът ми винаги е бил документалната журналистика. Макар че все още доста се интересувам от политика, бих казала, че напоследък осъзнавам, че ме привличат повече теми, свързани със състоянието на планетата и на човека като индивидуалност, особено откакто започнахме да мислим повече за тези неща като глобално общество, а и откакто, надявам се, всеки поотделно размишлява за това с порастването си. Освен това намирам и науката за много интересна, защото идвам от семейство на лекари.
Истината
Всеки носи маска. Срещите с толкова много характери, както и опитът ни чрез журналистиката да “освободим” човека от скришното му място, дават уроци и на фотографа за неговите маски. Това много ми помогна, за да остана вярна на принципите си и да ги отстоявам без страх.
Серията на Яна Паскова “Куба + България: На пластове” е част от изложбата Пет портрета от програмата на фотографския фестивал Фотофабрика 2018 г.