Въпросът как се преподават Втората световна война и Холокостът в училищата е сложен по много причини и излиза извън чистата дисциплинарност на историческата наука.

За да бъде разбрана и за да бъдат изведени уроци от тази история, тя няма как да бъде преподавана просто като набор от събития, статистика или военни действия. Със сигурност може да се преподава като борба срещу фашистката идеология или като едно от многото трагични събития на XX в.

Въпросът е какво ще разберем накрая и какво ще остане в главите на децата и младите хора – това е основен проблем на образованието. За съжаление, живеем във време, в което шест милиона души не значат нищо. Трудно е да очакваме, че просто разказвайки и споделяйки една статистика, една бройка или серия от събития, това ще повлияе на децата. И един ден, ако попаднат в ситуация, в която расизмът и ксенофобията се надигат, ще реагират, просто защото знаят, че през 40-те години на ХХ в. са загинали определен брой хора.

Не вярвам след едно или няколко поколения историята и уроците на Втората световна война и на Холокоста да бъдат забравени. Имаме съществена роля това да не се случи. Има много начини, по които тази история може да се предаде. Не само чрез историческите факти, но и чрез литературата, киното, паметниците, личните истории.

Всъщност, една лична история е много по-запомняща се, отколкото която и да е историческа справка. Неслучайно всички предпочитаме да прочетем роман вместо дълъг исторически доклад с документи. Най-вероятно и ще ни повлияе малко повече.

В последните 20 години Холокост образованието преминава трансформация в посока разказ за обикновените хора от онова време, за да може човек да влезе някак в мисленето им, да усети болката на Холокоста, а не просто да запомни информация. След поколения тази историческа справка може би няма да се знае, но много от историите ще продължат да бъдат предавани, помнени и дискутирани. И това ще помогне на следващите поколения да възприемат уроците, на които Холокостът за съжаление ни научи.

Много деца не могат да си представят това минало. Много от тях питат „Как е възможно?“ и „Не е ли можело по друг начин да се случат нещата?“. И това са въпроси, които не само те, но и ние като възрастни си задаваме. Държавата Израел например дълги години, обучавайки своите деца, е наблягала повече на героизма, отколкото на жертвите. Споменавала е повече въстанието във варшавското гето, отколкото милионите, които без съпротива са закарани в Аушвиц.

През последните 20-30 години това се променя, защото не можем да дадем отговор на въпроса „Как е възможно, защо тези хора не са се съпротивлявали?“. Не сме били на тяхно място и не трябва да ги осъждаме. Напротив, трябва да разберем, че това е бил толкова труден и страшен момент, че е нормално да няма правилна реакция. За съжаление, отговорът на въпроса на децата „Как е възможно и как сме го позволили“ е „Много лесно“. И стъпката да го позволим и в XXI в. не е много голяма – нещо подобно лесно може да се случи. Може би не на евреи и роми, но на друга маргинализирана група. Нещата, които, преподавайки на децата, се опитваме да покажем е, че Холокостът е симптом на едно общество, а не просто историческо събитие.

Максим Делчев е образователен директор в организацията на евреите в България „Шалом“. Думите му са част от разговора му с Еми Барух по повод откриването на инсталацията „Седмият милион“ в Експозицията за национално помирение, филиал на Регионалния музей за история на София, в радиопредаването ФотоФабрика, което се излъчва през неделя по радио "Христо Ботев" от 19:30 до 20:30.

‍